Равносметка

Коледа е прекрасно време от годината, когато разбираш, че не са важни подаръците под елхата, а тези около масата.

Колкото повече хора присъстват на трапезата, толкова по-щастливи сме. С течение на годините все по-малко материални неща ни интересуват. Стараем се да запълваме все повече и повече духовни празнини. И това е нормално.

Защото същността на празника е в неговото споделяне. Колкото повече споделяш, толкова повече получаваш.

Когато сме на 9 - всеки ни е приятел. От момчето, усмихнало ни се на съседния чин, до русото момиченце с опашки, което ни е дало резервен химикал и ни е благодарило, когато сме споделили закуската си. Когато сме тинейджъри - всичко е против нас. Семейството, родителите, учителите, дори най-близките ни хора са сякаш срещу нас. От хормоните. Усещането за несправедливост се засилва и се чувстваме онеправдани, огорчени и неразбирани. 

След това идва времето на университета - друг град, друга страна. Там сме с тези, които говорят нашия език, или са като нас. С две думи - различните, невписващи се в общоприетата рамка. Но в живота няма рамки. Всичко е индивидуално. Двама с двама души не си приличат. Братя, сестри - деца от едни и същи родители, възпитавани заедно, са коренно различни. И това си е в реда на нещата. Защото всяко човешко същество е уникално. Така сме създадени от Твореца. И в това е нашата магия. Но нека се върнем към възрастта, в която избираме тези, които са като нас, или поне на пръв поглед - хора, напуснали дома, сблъсквайки се тепърва с неговата несправедливост. И те стават наши най-близки приятели.

На 25, когато вече сме завършили, започнали работа и всичко ни се е наредило, хората, с които сме били близки от университета, вече не са наши приятели. Удивително е колко бързо човек е способен да се промени. Довчера четяхме еднакви книги, ядяхме заедно на стол, пишехме заедно домашни, споделяхме лекции и учебници, говорехме дълго по телефона за това какво ни е впечатлило и за какво мечтаем. А сега... Сега просто сме различни хора. 

С различни цели, с различни приятели.

С различни ценности.

След 25 си даваме сметка кои са истински важните хора за нас. И те обикновено се броят на пръстите на едната ни ръка, заедно със семейството. Защото семейството никога не се променя. Любовта започва и свършва в семейството. Защото семейството винаги те подкрепя, дори когато сбъркаш. Така би следвало да е и с приятелите. Ако въобще ги имаш все още. Забравили за другия, защото преди да искаш да имаш приятели, трябва самият ти да бъдеш такъв. 

Приятелството е двустранен процес, Изисква внимание и интерес, отделено време, а не промеждутък между фризьор, две срещи и маникюр. Ако е така, просто няма смисъл. Това не е приятелство. А задължение. Или е просто оправдание, че хората са се променили, но не са осъзнали, или не искат да го признаят. Вече са други - със семейство, с различни цели и идеали. И всеки сам по своя път.... Към вечността.